Нека да разгледаме една от тенденциите на постмодернистичния дискурс като оценяване на съвременното изкуство. Казано по-точно, тук ще анализираме какъв е подходът на постмодернизма във философски план към изкуството изобщо и какъв е проблемът за естетическо оценяване в наше време. В тази връзка ще разглеждаме дефиницията на кантианската преценка на вкуса като предшественичка на постмодернизма. Освен това ще предложа решение за рационализация на естетическия опит от Ив Мишо, подчинявайки единичното субективно мнение на обща система на оценки за изкуството.

Постмодернизмът, както философски наратив, критикува класическата метафизика, отричайки възможността да има общовалидна и цялостна истина по философски въпроси (1). По-ясно казано, постмодернизмът признава само единичното и субективното, докато метафизиката изследва връзката между всеобщото и специфичното. Накрая, високата степен на субективизъм, психологизъм и релативизм присъщ на постмодернизма. Той елиминира напълно въпроса за универсалиите. Допълнительно може да се отбележи, че постмодернизмът кореспондира със скептицизмът като критика за науката и световните религии, които не са способни да предоставят пълна, еднозначна, непротиворечива, верифицирана, цялостна и кохерентна обяснителна и мирогледна система по отношение на действителността.

Имайки предвид всичко това, веднага можем да отбележим, че постмодернизмът по отношение на изкуството изключва по същия начин обективността на оценъчни съждения. Ако постмодернизмът приема всички емоции, склонности и ирационални предпоставки, той е безкритичен по отношение на оценяване на изкуството. Сложността и поливалентността на оценяване нямат значение за постмодернизма, защото той обхваща само плоското, едномерното и хоризонтальното човешко съждение. В тази връзка постмодернизмът кореспондира изцяло с дезориентацията в оценката на съвременното изкуство, което се крие в липсата на единство и хомогенност на творбите. Отричайки универсалният фундамент на Битието, постмодернизмът усложнява обединяването на изкуството. Напротив, той допуска, че изкуството не е единно, доколкото то често провокира контрастни впечатления и емоции: скандал, безразличие, раздразнение, любопитство, удивление и т.н. Основната цел на съвременното изкуство вече не е да представя красота, тъй като то често се застъпва за естетическото откъсване. Именно затова започваме да упрекваме това изкуство че е „скучно“, „без съдържание“, „без талант“. Честно казано, дори е трудно за зрителя да си представи как обектите, при това толкова банални, могат да му доставят сетивно удоволствие каквато и да е постановката им. Следователно, фундаментальната представа за изкуството като източник на емоции, е поставена под въпрос. Отразявайки в себе си този проблем на съвременността, постмодернизмът се отказва не само от общата система на оценяване, но и от общоприетата дефиниция на изкуството.     

Рефлексията върху онтологията на изкуството се развива от 60-те години на 20-ти век по време на втората тенденция в аналитичната естетика. Големият представител на това движение е Нелсън Гудман, който доказва ,че въпросът „Какво е изкуство?“ няма смисъл и че трябва да бъде заменен с този друг въпрос „Кога има изкуство?“ (2). С това се твърди, че решаващ момент е художественото намерение, т.е. волята на артиста. Според Райнер Рохлиц, теории като тази на Нелсън Гудман отричат всяка представа за качеството на изкуството, тъй като „тяхната дефиниция на изкуството съответства не на неговата същност, а на функциониране“ (3). Волята за създаване на произведение не може да бъде критерий за изкуството, защото волята да се каже истината не гарантира достоверността на едно твърдение (4). В такъв случай, Гудман заменя естетическата рационалност с недиференцирана когнитивна рационалност, която избягва критичното и оценяващо измерение на изкуството.

В нашата епоха на естетически релативизъм изглежда полезно да разгледаме произхода на феномена на Кантианската преценка на вкуса (5). Кант беше първият, който опита да мисли за плурализъм на вкуса, без да се позовава на вкуса, монополизиран от доминираща социална група. От друга страна, Кант искаше да избегне капана на релативизма, мислейки за обективни класификации. Кант се отказва от всякаква рационалност на естетическата преценка, тъй като преценката на вкуса не засяга обекта в неговата обективна реалност. От това следва, че естетическата природа е просто субективна в представяното на обекта. В тази връзка Кант ни моли да не оспорваме вкуса, защото той не се основава на емпирични или рационални доказателства. Това значи че универсалното правило според което може обективно да се определи красотата, е безмислено. Нашата естетическа преценка е чувството на удовлетворение, което винаги е уникално. В това лично преживяване усещането за удоволствие постулира възможността за естетическа преценка, която може да бъде валидна едновременно за всеки. По-точно казано, преценката на вкуса, тъй като е субективна, непременно преминава от гледна точка на претенцията си в обективна преценка. Когато гледам някаква картина, не казвам например “ харесва ми“, а „красиво е“. Преструвам се, че всеки я намира за красива. Според Кант, такова универсално съгласие се отнася до естетически здрав разум, който не е нито познавателен, нито логичен, но който е комуникативен априори. По този начин, Кант се преструва, че е постигнал обективизъм, който се опира на трансценденталната субективност. В книгата „Кризата на съвременното изкуство“ Ив Мишо интерпретира естетическият здрав разум на Кант като утопия за един общ свят (6). Кантианската загриженост за установяване на универсалността на преценката на вкуса через зачитане на единствената преценка, е проблемът на модерността. В епохата на Кант изкуството навлиза в публичната сфера, което поражда естетическия въпрос. Човекът претендира за правото да определи свободно критериите за вкус. Адаптирайки се към този исторически момент, Кант се опитва да измисли изкуството на комуникацията, което да обедини идеите на най-култивираните и най-необразованите класи. Той заклеймява изкуството като инструмент за социално разграничение и въвежда културното равенство като гражданска утопия. До известна степен гледната точка на Кант беше пророческа, защото културната утопия на модерността беше реализирана в постмодернизма. От друга страна, социологическата критика ни казва, че определянето на изцяло субективната и обективно трансцендентална преценка на вкуса, води изкуството до естетическа анархия. Всичко е валидно, тъй като всеки има собствен вкус, основан на общото естетическо чувство. И все пак къде е универсалното?

Тук е уместно да се обърнем към естетиката на плурализма, отнасяйки се до разнообразието, променливостта и относителността на естетическото преживяване. Тази нова парадигма е предизвикателството на Ив Мишо който предлага методологичните ключове за рационализиране на епохата на постмодернизма (7). Мишо показва, че човек може да мисли за разнообразието на съвременното изкуство, без да изпада в чист релативизъм. Естетическата преценка се развива, усилва, става норма в рамките на конкретни и местни езикови игри. Стойността на едно произведение на изкуството е стойност спрямо всяка група, която представлява авторитет, с който другите зрители могат да се съобразяват. Авторитетната група не налага на релативизма критерий за абсолютна универсалност, тъй като опитът, вътрешен в езиковата игра, не трябва да се изнася извън тази игра. От друга страна, конкретната стойност е обективно вписана в едно произведение, тъй като специфичните качества на произведението се дават на човека в едно перцептивно приживяване, което е едновременно универсално и пряко. Първата трудност, която възниква тук, е следната: как е възможно да се ориентира в тази крайна диференциация на езиковите игри и естетическите преценки? Въпреки това разнообразие на творбите, Мишо подчертава, че критериите могат да се прилагат универсално към огромно разнообразие от предмети на изкуството. Това могат да бъдат физически свойства, както и нефизически качества на предмета на изкуството. Различните йерархии от ценности могат да се подчиняват на различни канони като концепция, техническо изпълнение, мотивация на художника, естетическо потапяне и т.н. Например, Мона Лиза (1503-1507 г.) от Леонардо да Винчи и Фонтан (1917 г.) от Марсел Дюшан са с високи стойности в категориите на оценяване, но принадлежат към различни области на оценка. Поради това е безполезно да се отбележи, че Мона Лиза е красива като Фонтан и обратното. Мишо обаче признава, че винаги може да се опита да разшири споразуменията по критериите на преценката на вкуса. Това включва промяна на езиковата игра через налагане на стойности, които ще комбинират набор от йерархии на стойности. Ако ще приемем един общ критерий за Мона Лиза“ и Фонтан като например концепция, тогава можем да оценяваме тези две творения в рамките на една йерархия на стойност. В такъв случай, някой може да отбележи че Мона Лиза е по-красива от Фонтан и обратното според критерия на концепцията. Тези комбинации от стойности биха били като съвкупности от звезди, а именно съзвездия на стойности. Няма обединяващо цяло, докато е абсолютно единно. Това, което прави единството на всеки естетически критерий, е мрежа или кръстосана принадлежност на всеобщото.

Можем да признаем, че постмодернистичният дискурс е смела и решителна антидогматична позиция. Постмодернизмът има логически основания да твърди, че изкуство трябва да бъде свободно от безкритично приети готови авторитети, отразявайки в себе си художествената трансформация през 20-ти век. Съвременният артист внедрява нови техники, работи с нови материали, променя средата на създаване. Логично е, че това огромно разнообразие поражда плурализъм на мнения и оценки. Многообразието на изкуствата без релативизъм не е възможно. За да обясни разнообразието от преценки на вкуса, може да се поставя естетическата стойност като вторично качество, подобно на вторичното качество на Лок (8). От това следва, че свойствата на произведенията на изкуството зависят от психологическите свойства на човешкото същество. Казано по-ясно, преценките за естетически ценности биха били само субективни изрази на индивида. Естетическото единство обаче изисква излизане от строго релативистично отношение. Както вече отбелязахме, възможно е да се мисли за множеството ценности, но по концептуално организиран и единен начин. Въпреки убедеността на постмодернизма, че истина извън субективните предпочитания и оценки не съществува, опитът на оценяване е корелативен c произведение на изкуството и подобен при всички човешки същества. От една страна, естетическата стойност е дадена в субективно перцептивно преживяване; от друга страна, тя се произвежда от художествените качества, наложени на произведението на изкуството. По този начин, естетическата стойност може да се възприема като обективна причина за това преживяване.

Видяхме, че съвременното изкуство е съставено от безброй езикови игри, които могат да бъдат разширени, обогатени и сложни. Оттук и трудността при преценката на вкуса за някои, които нямат думи и не знаят как да играят играта. Изучаването на използването на езика във всяка област на съвременното изкуство играе основна роля в преценката на вкуса. За да не приемем строго релативистично отношение, трябва да упражняваме търсенето на прилика на естетически ценности в рамките на различни езикови игри. Следователно, преценката на съвременното изкуство се състои в разпознаването на тези местни ценности и организирането им концептуално чрез скали на оценка, обединявайки цялото разнообразие от естетически преживявания.

Препратки:

1) За по-детайлен анализ на противопоставяне на постмодернизма на класическата метафизика вж. Философските предизвикателства на постмодернизма и проблемът за Абсолютното в метафизиката (в перспективата на Хегеловата философия) от Цветелин Ангелов, намиращо се в https://philosophia-bg.com/archive/philosophia-28-2021/the-philosophical-challenges-of-postmodernism-and-the-problem-of-the-absolute-in-metaphysics/
2) GOODMAN, Nelson, Manières de faire des mondes, chap. IV „Quand y a-t-il de l’art ?“, Gallimard, Folio Essais, 2006.
3) ROCHLITZ, R. Subversion et subvention. Art contemporain et argumentation esthétique, Gallimard, 1994. с. 60.
4) Ibid. с.92.
5) КАНТ, Критика на практическия разум, прев. Цеко Торбов, изд. на БАН,София, 1993.
6) MICHAUD, Yves, La crise de l’art contemporain, PUF, 2011.
7) MICHAUD, Yves, Critères esthétiques et jugement de goût, Pluriel, 2010.
8) LOCKE, John, Essay Concerning Human Understanding in Modern Philosophy, an anthology of primary sources, second edition, edited by Roger Ariew and Eric Watkins, Hackett Publishing Company Inc., 2009.