Тук ще разгледаме един от аспектите на цялото, тоест неговото съзерцание. Цялото, имаме предвид като нещо крайно, завършено и преодоляне. Което не води до възникване на нещо ново. В този смъсъл, цялото е противопоставено на безкрайността която няма край или на крайността която намеква на продължение. Следователно, нашето разсъждение трябва да започне от понятията за крайност и безкрайност, за да можем да изведем положения за разбиране на цялото.

Защото ограниченият ум не може да си представи какво наистина означава безкрайността, можем да я представим чрез безкрайност, развита в Хегеловата „Науката логика“ (1). Според Хегел, лошата безкрайност се образува от проблема за крайността (2). От една страна „нещото“ се удържа в самото себе си благодарение на неговити граници. Едновременно с това, обаче, границата е винаги граница с нещо друго. Границата отрича другостта на граничещите си едно спрямо друго неща. Така „нещото“ има определеност от това, че граничи с нещо друго на самото себе си. Оттук излиза, че границата има двойствено съществуване за крайното. Тя е отрицание на външността, но от друга страна, е отрицание на това отрицание, доколкото определеността на нещо е зависимо от външността си. В този смисъл, границата се превръща в небитие, тъй като тя е небитие на едното спрямо другото и на другото спрямо първото. Хегел заключва, че нещо със своята иманентна граница е противоречие със самото себе си. Това противоречие го устремява навън и го принуждава да излезе отвъд самото себе си. За крайното, следователно, можем да кажем, че то се отнася към само себе си като отрицательно. Небитието съставлява тяхната природа и то никога не е изцяло само. Тук лошата безкрайност се състои в това, че крайното се разлага постояно в другите крайности, губейки истината си в безкрайността.

Докато лошата безкрайност се явява като нещо лошо и нужно да се избягва, истинската безкрайност се проявява както нещо достижимо, съдържанието на което е възможно. Хегел смята, че мисълта може да достигне фиксирането върху безкрайна редица или прогрес. Достигането до това става възможно, когато премахнем абстрактната разделеност на крайното и безкрайното. Те не са изцяло противопоставени и несъвместими, а са моменти от цялост. Следователно, цялото е възможно истински само тогава, когато е моментно, тъй като мисълта не спира преждевременно и достига новостта на истинската безкрайност. Хегел дава пример на безкрайността, която отново се връща в крайността. Ако лошата безкрайност е линия, то добрата безкрайност представлява кръг, завършващ в своето собствено начало. Безкрайност става крайност, когато те са просто моменти, вече съдържащи се един в друг, неотделими.  

Постигането на безкрайността се случва също след симулация на вечността (3). Така например във филма „Първи контакт“ на режисьора Дени  Вилньов, протагонист опознава вечността след установяване на контакта с извънземните (4). Лингвистът Луис Банкс започва да преследва странни видения на дъщеря си, докато нея все още я няма. По-късно, става ясно, че протагонистът вижда бъдещето след изучаване на езика на извънземните. Той променя линейното възприятие на лингвиста за времето, позволявайки й да изживеят „спомени“ за бъдещи събития. Съзерцанието на вечността е поставено в контекст на абсолютна едновременност, т.е. когато въображението се опитва да съзерцава както световно релевантни събития, така и тривиални моменти в цялото. Освен това, сблъскването с вечността умножава познатото по безкраен множител. В друг пример – „Алефът“ на Хорхе Луис Борхес – протагонистът изпада в пространството което обхваща цялостно битието (5). Или казано с други думи – алефът е точка в пространството, която съдържа всички останали пространства наведнъж. Всеки, който се вгледа в него, може да види всичко във Вселената от всеки ъгъл едновременно, без изкривяване, припокриване или объркване. По този начин, съзерцание на цялото се проявява не само в абсолютна едновременност и в максималния капацитет на житейския опит, но и в пренебрегването на каузалност. Например, в дебата между Ръсел и Копълстън за съществуването на Бог, има заключение, поставящо акцент върху съществуването на цялото без причинно-следствената връзка (6). В частност, Ръсел не вижда никаква причина да предполага, че общото има някаква причина. Неговият аргумент е следният: всеки човек, който съществува, има майка, но от това не следва, че човешкият род трябва да има майка. Това е различна логическа сфера. Светът просто е там.

Веднъж получили тези характеристики на съзерцание на цялото, ние можем да видим колко многолик е този опит. Това включва в себе си първо – новостта, произтичаща от истинската безкрайност, която премахва едностранчивата неспособност за разпознаване на себе си в другото, второ – едновременното съзерцание на събития пренебрегвайки каузалността, трето – максималните възможности на житейския опит и спомените свързани с него. Предвид това, че истинското цяло е моментно, съзерцанието на цялото няма да попада в исторически безкрайното възникване на тривиалности и безсмисленото повторение. Избягването на пуста абстракция на абсолютната разграниченост на крайното и безкрайното, в този смисъл, стои в основата на изграждането на навика, който от своя страна поражда впечатлението за цялото. Когато говорим за човешкото възприятие на цялото в контекста на времето, интуитивно изниква въпросът за граничноста на това възприятие. Човек не може да обхване събития в миналото, настоящето и бъдещето като едно цяло, защото ги разграничава в оста между крайното и безкрайното. Настоящето се разглежда като граница между крайното „преди“ и безкрайното „после”. В този контекст се налага изследване за границата на миналото, възприемащо се като нещо различно и чуждо на настоящето.

Във философия на Аристотел „сега“ има гранична ситуираност между „преди“ и „после“. (7) Настоящето, бидейки граница, не е време, докато миналото и бъдещето имат централно отношение към формирането на времето. На нас ни изглежда, че е протекло време, когато възприемаме „преди“ и “после“, защото те задават мярата, числото на движението. „Сега“ не представлява движение с оглед на предходното и следващото, което ще настъпи. В понятието за сегашното няма движение, но в него няма и покой. То има статутът на разделител, свързващият и разделящият момент на миналото и бъдещето, така както точката свързва и разделя линията. Августин, от своя страна, отхвърля съществуването на миналото и бъдещето. Той застъпва, че тъкмо настоящето изпълва със съдържание времето, което измерва душата. В душата съществуват три времена – сегашно за миналото, сегашно за настоящето и сегашно за бъдещето. Следователно, настоящето според Августин се редуцира до божествената вечност. Това е смисълът на Божията намеса в човешката душа. От една страна, тя е като образ Божи, нещо непроменящо се и неподвижно, а от друга – тя е като време, нещо постоянно подвижно и изменящо. Времето се обвърза пряко с вечността, тъй като на хората им трябва тази неподвижна точка, спрямо която може да се измерва подвижното време. За Августин тази извънвремева мяра е Бог, който сътворява времето от „нищото“. Следователно, началото и краят на човешката история се характеризират с наличието на първоначално събитие, каквото е Божието сътворение,  и на пределно събитие, каквото е Страшният съд. Тази божествена намеса във времето придава на човешкото битие векторен характер и дава перспективата на човека, за да погледне времето в неговите граници, да го види в цялост. Определянето на граници на времето през Божествения план обаче води до друга граница на дефинициите, която повдига въпроса за съществуването на Бога и на душата. Ако се направи опит да бъде очертано понятието за Бога и душата, този процес може да стигне до безкраен регрес. 

Според античното мислене, времето се реализира като вътрешно определение на космологическия процес (8). То се обвързва пряко с вечността която е представена от вечния кръговрат на небесните сфери, вечната повтаряемост на природните цикли, вечната статика на вътрешнодинамическия космос. Тази онтология на времето изключва ясно разграничение на модусите на времето – минало, настояще и бъдеще. Човешката история е лишена от бъдещето, тъй като същността на човешкото битие бива определена от астрономическия модел. Това означава, че човешката история има своя проекция, която повтаря космическото кръгово движение. Времето се съизмерва с движение на космоса, с други думи с движението на Слънцето, на Луната, на звездите. Тук възниква проблемът, че ако времето е движение на светилата на небесните тела, началото и краят на физическия свят са всъщност началото и краят на съществуването на космоса, което се обвързва с вечността. Следователно, историческото придобива особена форма на вечната действителност, която човек не е способен да обхване в цялост като неумолимата безкрайност.

Ако приемам, че времето има относителен, а не абсолютен характер, то можем да премахнем вечността като необходимо условие за мяра на историческото (9). Наистина, хората в различни периоди от историята са поддържали различни изчисления на времето. В епохата преди Новата ера те обикновено датират годините на основаване на града, в който са живели. Сега нашата ера брои времето от началото на християнството, а времето преди Новата ера се изчислява от началото на „основаването“ на планетата Земя. За Кант времето е необходима представа, която стои в основата на преживяването на съществуващото. С други думи, без времето човекът не може да възприеме съществуването на явления. Това значи, че времето като форма на вътрешното сетиво дава субективно условие за осъществяването на всеки субект. Следователно, различните модуси на времето – минало, настояще и бъдеще – се намират в човека, защото чрез тях се представя вътрешното му състояние. Кант изяснява, че минало, настояще и бъдеще съществуват не едновременно, а последователно. Това означава, че те запазват разграничението помежду си, затруднявайки своето обхващане в едно общо време като цяло. В такъв случай миналото може да придобива друг облик, за да премахне това разграничение. Възможно е да мислим времето като едно преживяване на миналото, което преминава от потенциалната си форма в субстанциална, завършена. Тогава сегашният момент може да се разглежда като фиксирането на това преминаване, а бъдеще като от какво е направено миналото. Каквото и да прави човек в който и да е период от време, в крайна сметка всичко ще остане в миналото. Следователно, истинската или съществената част от времето е миналото, което премахва гранична ситуираност между „преди“ и „после“. 

Ако миналото изразява съществуването на времето, то се повдига въпросът за обхващане на изменчивостта на миналото в цялост. Миналото е крайно, не безкрайно, защото е пряко свързано с преживяването на човешката историчност, която е гранична. Ако няма човек, няма минало и следователно няма време. От една страна, миналото осъществява човешкото битие, осигурявайки на човека неговата историчност, а от друга, реализира субстанционална си същност, т.е. стига до окончателната си форма. Когато миналото придобива завършената си форма, крайността на миналото не ще води до възникване на нещо ново. Границата на миналото се свежда до момента, който не удържа нещото като отделно и различно от миналото. Тя е част от миналото. При това положение и през призмата на преживяване на миналото, времето може да се разглежда от начало до край, премахвайки абстрактното разделение на крайното и безкрайното.  

Препратки:

1) Науката Логика: Първа част, превод от немски – Генчо Дончев, изд. Европа, София 2001.
2) Специально по този въпрос има анализа на лошата бескрайност от Владимир Пачеманов, намиращто се в https://philosophia-bg.com/archive/philosophia-28-2021/the-boringness-of-bad-infinity/
3) Няколко от идеите за вечното повторение са представени в Переразглеждане на повторението от Симеон Василев, вж. https://philosophia-bg.com/archive/philosophia-28-2021/recalescence-of-repetition/
4) Първи контакт“ (на английски: „Arrival“) е американски научнофантастичен драматичен филм от 2016 г. на режисьора Дени Вилньов. Сценарият, написан от Ерик Хайсърър, е базиран на разказа „Story of Your Life“ на Тед Чан.
5) Jorge Luis Borges, The Aleph, превод на английски от Norman Thomas Di Giovanni, MIT  https://web.mit.edu/allanmc/www/borgesaleph.pdf
6) Bertrand Russell and Frederick Copleston Debate the Existence of God, 1948, in Reality in Focus: contemporary readings on metaphysics / edited by Paul K. Moser, Prentice-Hall, Inc, 1990
7) Вж. статията на Габриела Русинова върху границата на миналото https://philosophia-bg.com/archive/philosophia-15-2017/boundary-of-the-past/
8) Ibid.
9) Вж. Кант, Имануел. „Трансцендентална естетика“. секция втора превод проф. Цеко Торбов. в: Идеята за времето. Антология. Cъставители Цочо Бояджиев и Здравко Попов. София/Плевен: издателство „Наука и изкуство“/„Ал. Пъшев“, 1985.